Източната стена

Заглавие: Източната стена Пон Фев 15, 2010 12:16 pm

Източната стена беше пълно с история. Тоно до нея имаше един огромен дъб, където учениците обичаха да сядам през горещото, лятно време и не само.

Задъхани, двете момичета се озоваха край стената. Все още облечена в дългата си черна рокля, Катрин прошепна едва доловимо:
- Мамка му, какво беше това? - този начин на говорене не беше нещо типично за нея. Тя не ругаеше, е, или поне не много. Но й се беше събрало доста. - Божичко, адски се стреснах. - Що за ирония?! Същество като нея, демон, да се страхува от две светещи очи в мрака... но тя принципно мразеше такива работи. - И междудругото, Скар. - вметна тя с тих, но приятелски тон. - Можеш да ме наричаш и Нейтири. Цялото ми име е Катрин-Нейтири Пиърс. - Ней й се усмихна в тъмното. - Знам един начин да се скрием. - тя замърмори под носа си тихо: - Tuuli tukee minua hiljaisuus! Land antanut minulle itse! Fire, anna minulle mysteeri! Vesi, upotetaan me itse! Henki, lahjoita minulle pimeys, hiljaisuus ja mysteeri, joka on lahjoittanut Knicks minua! - и двете се се сляха със заобикалящата ги среда като прах, разпръсвана от вятъра, макар че това сравнение не се нравеше много на Катрин. - Това е дар от Никс. - промълви тя. - Тя ни е дарила със способността да бъдем невидими, за да може расата ни да съществува лесно и в човешкия свят. - обобщи тя и въздъхна: - Добре, къде отиде онова нещо? - зачуди се напрегнато.

Оу, това чувство бе странно. Да си цял и все пак да усещаш как вятъра те разпръсква на милиони прашинки... Даже не беше и приятно. Но бе хубава дарба.
-Нямам представа. Сигурно е избягало. - Лети натърти на средния род, макар че според нея съществото беше мъжко. - Но миришеше ужасно. Усети ли го? - Катрин кимна, което отново беше странно. Лили можеше да я види как кимва, но в същото време виждаше как... Нейтири е прах. Ненормално нещо.
-Сега какво ще правим? Да се върнем в общежитието, да кажем на директора или просто да си стоим тук и да си бъбрим? - попита Пиърс и Лили се замисли замалко. Да кажат на директора? Не, нямаше начин. Щеше да ги помисли или за луди, или пък ако знаеше какво бе това нещо, щеше да... Да ги накара да забравят или нещо такова. Да се върнат обратно... Не. Червеноокото същество все още можеше да е там, да се спотайва, да ги издебне, когато се върнат и да ги нарани. Или пък изяде. Ух, гадост. Значи оставаше само една възможност.
-Ще си побъбрим. - Скар се усмихна и пристъпи към дъба до стената. Покатери се на най-ниския клон и изчака и Катрин да се качи. Сигурно й беше трудно с рокля, макар и вече да бе вампир. - Кои са ти най-интересните предмети тук? - попита Лети и докато Нейтири й отговаряше, момичето постоянно се озърташе към училището.

- Литература, Музика и Магически създания. Литературата много я обичам защото съм добра в нея, музика защото мога да пея, а магически създания, защото преди съм виждала феникс, колкото и странно да звучи и колкото и да си мислех тогава, че всъщност съм видяланещо друго и просто съм луда, а и самите ние сме магически създания и предметът ми харесва. - обясни Пиърс, като с мъка, но и с финес се изкачи по клона и седна до Скар. Загледа се към сградата на училището, където може би още беше... нещото. Дори не знаеше как да го нарече, то беше толкова ужасно... и миришеше странно... а да, и имаше ужасни светещи в тъмното червени очи. Момичето потръпна. - Смятам, че трябва да останем тук докато изгрее слънцето. - сподели Ней предпазливо. - После ще се върнем в общата стая и ще пуснем завесите, за да не ни дразни светлината, но въпреки това ще е достатъчно светло, така че ако пак го видим, ще можем да разберем какво беше. Предполагам че ще е по-разумно да не си лягаме, защото това значи, че трябва да отидем в отделни стаи и не се знае къде може да отиде... то. Мисля, че ще издържа известно време... - Под известно време тя имеше предвид едно денонощие или дори малко повече, ако се налошеше. - ...без да спя. А директора наистина ще ни сметне за побъркани. Най-добре да не казваме на никого. - въздъхна тя накрая. - И междудругото, наричай ме Ней или Кат, което си избереш. - усмихна се момичето дружелюбно. - Цялото ми име е прекалено дълго.

Да стоят будни дълго време? О, това със сигурност щеше да се услади на Скар. Самата тя не знаеше как, но все пак беше факт - можеше да издържи наистина много време без да спи. А и след като вече се променяше във вампир, сигурно щеше да е още по-лесно. Супер!
-Да. - Лети се съгласи - нямаше да е хубаво, ако кажеха на директора. Нямаше възможност да кажат на когото и да било. За жалост. - Но знаеш, че трябва да си тръгнем преди първите слънчеви лъчи. Няма да изгорим, но боли ужасно много. Наскоро успях да опитам. - Лили се засмя леко на иронията си и после притихна. Нощните звуци бяха толкова успокоителни. Един бухал тихичко си пееше, а някъде в далечината се чуваше кучешки лай. Щурците от време на време се обаждаха със своите звучни песнички, а пък вятърът леко люлееше листата на дърветата. Пълно спокойствие. Ето това беше любимата част от денонощието за Скар.
-Мисля, че моят любим предмет е ездата. Обожавам конете. Като малка винаги съм мечтала да си имам кон. Но това така и не се случи... О, и фехтовката ми харесва. А от задължителните май само Социология на вампирите. Защо? Нямам представа... - Лети бързичко изказа и своите предпочитания и отново млъкна. Това въобще не беше от онова неприятно мълчание, което искаш да нарушиш, а нямаш представа как да го направиш. Беше си напълно приятно. Макар и страшна, тази нощ бе доста хубава.

- Аз харесвам и актьорското майсторство. - вметна Нейтири тихо. - Макар че не ми харесва да играя роля, предпочитам да бъда себе си. - тя погледна към луната и каза. - Моя народ почита това свещено светило под името Селена. Земята също е свещена. Музиката има голяма роля в молбите към боговете ни - Катрин извади неизвестно откъде малък инструмент - флейта, и засвири тази мелодия тихо, но магически, и когато свърши, тя промълви:
- Например, това е част от молитвите при суша. - После си затананика "Morrigan ancient crone of war, I hear your voice, I'll breathe no more, Morrigan ancient crone of war, come set my spirit free" и спомена:
- А тази песен е молитва към върховната богиня на келтите Мориган. - тя се усмихна в тъмнината и келтския полумесец, сякаш направен от келтски възли, а не изчестен като на другите, като че ли изпъкна още повече при потвърждението, че принадлежи към род, произхождаш от келтите.

Лети слушаше флейтата като омагьосана. Момичето притихна и даже се притесняваше, че ако дишаше, щеше да развали тайнството и вълшебството на мелодията. Музиката проникваше в нея и я караше да се чувства... някак. Самата Лили нямаше представа как се чувстваше, но със сигурност беше хубаво. Сякаш се връщаше назад, в миналото, когато е имало толкова много свободни поля, толкова много свободни животни и никаква мъка по света...
-Мяу! - едно мъчително мяукане прекъсна музиката на Катрин и двете момичета погледнаха нагоре, откъдето се чуваше звукът. На един клон доста нагоре имаше малко коте, което явно не можеше да слезе оттам. Скар веднага се надигна от мястото си и започна да се катери нагоре. Прибързаността обаче не й помогна - още на петата крачка Лети се подхлъзна по гладката кора и кракът й тръгна надолу. Но тя успя да се задържи и продължи нагоре. Съвсем скоро вече беше на клона до котето и го галеше, както и му говореше някакви успокоителни думи. След това го хвана здраво в едната си ръка и с другата започна бавно и внимателно да слиза надолу.
-Ау! - котката одра Катрин, когато скочи от прегръдката на Лили и се озова точно върху Пиърс. От ръката й потече тънка струйка кръв, чиято миризма бързо достигна до острото обоняние на Лили. Ухаеше прекрасно. На нещо непознато, страшно, и в същия момент толкова изкушително. Скар едвам успя да се сдържи да не се спусне и да опита кръвта.
-Скарлет? - тихо прошепна Катрин, забелязала блясъка в очите на момичето и как погледът й бе прикован върху драскотината. Момичето бързо прибра ръката си, така че Лети да не може да я вижда. Тогава тя се опомни и слезе надолу.
-Ще го кръстя Джинджър. - оповести Скар, като милваше котарака и се опитваше да отклони темата. - Теб избрала ли те е някоя котка? - продължи тя темата с котките, надявайки се Катрин да не е забелязала това, което Лили така силно желаеше. А и се плашеше от него.

- Все още не. - промълви Кат, после вметна: - Това, което... хмм, сещаш се кое де, аз... не смятам, че... това не ме отвращава. - промълви Пиърс и за момент заприлича на момиче от онези средновековни картини, които го има по старите замъци - картини, на които израженията на девойките са изискани и красиви, но същевременно и някак смутени, сякаш засрамени от нещо. Тя се усмихна с лека горчивина и прехапа долната си устна:
- Все пак кой, ако не аз, която съм демон и предполагам, че дори нямам душа. - в очите й блеснаха издайнически сълзи, които Нейтири се опита да прикрие. - Да не те разбере за нещо като жаждата за кръв. Но ти не си като мен. Ти имаш душа, а аз съм изрод. - каза го уж спокойно, със съвършено гладка интонация, сякаш съобщаваше прогнозата за времето, макар че отвътре направо й идваше да се разплаче с глас. - Но все пак ти минаваш през Промяна, нормално е да чувстваш Жажда. - каза момичето, като потупа Скар успокоително по ръката.

-Ти, изрод? Без душа? Глупости. Точно ти - друг път. За Бога, та ти си възможно най-нормалния човек на света! - Лети опита да успокои Катрин, като виждаше как всеки момент тя щеше да избухне в сълзи. - Нормално ли е да споменавам името на Господ, като се превръщам в нещо, напълно отричано от всяка религия и църква? - Пиърс повдигна рамене в знак на незнание. Лили все още усещаше примамливия мирис на кръвта, но се опитваше да го пренебрегне. - Харесваш ли котките? - момичето продължаваше да се опитва да смени темата, но все напразно. Катрин пак си държеше на своето и туй то. Ама че инат. Да й се чуди човек откъде-накъде толкова много й се искаше да говорят за нея, за демони, за кръв и подобни гадости или пък глупости и безсмислици.

- Благодаря ти. - каза Нейтири. Наистина се радваше, че Скар я подкрепя и думите и мнението й значеха много за нея. Пиърс реши да зареже потискащите теми и каза оживено:
- О да, котките са любимите ми животни! - възкликна тя. - Обожавам ги, а и преди имах една. Но тя всъшност много приличаше на мен по характер. - засмя се момичето. - А аз ценя свободата си много високо и живтното беше като мен - много беше привързана към мен, но често я виждах да седи на прозореца и да гледа навън. И затова, понеже не мога да понасям да виждам живо същество, което иска да е свободно и аз да му отнемам свободата, направо е немислимо за мен, аз я пуснах. - погледът й беше искрен. Имаше странен начин на мислене, но се придържаше към него от години. Беше много свободолюбива личност и свободата беше най-ценното, което имаше, от която и страна да го погледнеше. Смяташе, че този дар на съдбата е далеч по-скъп от всеки скъпоценен камък и всяко бижу от чисто злато, защото за нея без свободата си нямаше да има ценностната система, която си бе изградила и животът й не би бил такъв, какъвто беше в момента. - А ти? - попита Кат, откъсвайки се от мислите си. - Преди имала ли си животно?

Уау. Лети се учуди доста на казаното от Катрин - тя никога не би пуснала животно, което желае свобода. Не точно никога, де, но трудно би се решила да го направи. А Пиърс го казваше така, сякаш просто за секунди е решила и го е направила. Това бе хубаво качество. А пък била изрод и без душа. Друг път.
-Аз и в момента си имам домашен любимец - едно хъски, което се казва Аби и е на шест месеца. Тя живее при родителите ми, доколкото може да се живее там. - Лили се засмя горчиво на последните си думи и продължи. - Тя е много сладка. Може би и тя прилича на мен. Обича природата, понякога лесно ми се ядосва... - Хм. Куче да се ядосва на човек. Това си беше странно, но Скар го беше виждала, усещала. Тя просто вече успяваше да долови всяко чувство на Аби. Най-вече ненавистта й към майката на Лети. Естествено, въобще беше ли възможно някой да обича жена като нея?! - Иначе преди Аби не съм имала никакво животно. Преди да бъда белязана, тя беше най-добрата ми приятелка, а може би и повече. Макар все още малко куче, Аби разбира всичко. Чувства, думи, крясъци, сълзи - нищо не може да убегне от погледа и слуха й. Много я обичам. За жалост това постепенно ще започне да се променя заедно с мен. Не искам да спирам да я обичам. Тя ми е даже като сестра. Аз... Извинявай. - една сълза се търкулна по бузата на Лили и тя мигновено я избърса с опакото на ръката си. Вече й писваше тук. Да, беше хубаво да седят на дървото и да си бъбрят, но тяхното не беше бъбрене. Както и да сменяха темата, все се стигаше до гадните моменти. Ама че късмет.
Скар погледна небето, полускрито от дебелите клони и многото листа на дървото. Небето започваше да изсветлява. Е, явно беше време да тръгват. Нещото все щеше да се е махнало.
-Искаш ли да тръгваме? - Катрин кимна и първа скочи гъвкаво от дървото. Лети пусна Джинджър сам да слезе долу, макар че й се искаше да го остави в ръцете на Пиърс. Но той вече я бе издрал. И не й се искаше да се повтаря онова нещо с кръвта.
Лили също скочи на меката трева, краката й издадоха лек тъп звук върху земята. Момичето погледна котката си - Джинджър я следеше. Не би трябвало да се изгуби. Скар тръгна редом с Катрин обратно към общежитието, като се молеше съществото вече да не е там.